Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

Концепция за съвместна изложба на Атанас Тотляков и Дарина Пеева в галерия „Станислав Доспевски” Пазарджик

78
Снимка: Покана за изложбата

Настоящият проект е насочен към тълкуването на ситуация, която макар че е формирана локално води до въпроси, чийто отговори обхващат някои значими аспекти на съвременната художествена сцена.

Нека насочим вниманието си към следните факти. В град Пазарджик съществуват институции на изкуството носещи името на художника от 19-ти век Станислав Доспевски –  Къща-музей  и Художествена галерия. Без съмнение Доспевски е един от новаторите на своята епоха. Историците на изкуството посочват, че той въвежда в България светската живопис. Това е един процес на закъсняла  десакрализация на изкуството в сравнение с  развитието на културата в Европа през същото историческо време.  Със словосъчетанието „закъсняла  десакрализация”  не се цели омаловажаване на постиженията на художника, а се посочва идейната отдалеченост като функция на времевата такава. Днес, наближавайки второто десетилетие на 21-ви век имаме право да формулираме следното питане:  До каква степен  можем да използваме традицията, или вярата че тя съществува,  като аргумент за създаване на ново изкуство?

Отговорът  привидно е ясен. Дори и най-радикалните практики на неоавангарда се нуждаят от  традиция която да оспорят. Но нека насочим художественото намерение в друга посока. Съгласно Адорно е лесно да се помисли, че автономията на произведенията на изкуството няма нищо общо с външния свят „освен заимстваните елементи, които встъпват в една изцяло променена зависимост” . „Но комуникацията на произведенията на изкуството с външното,  със света, пред който те волно или неволно се затварят протича чрез некомуникация” (1).  Породената нова зависимост се отделя от битийстващото като се актуализира „във вид на изразително явление” (2).  Макар че произведенията на изкуството са вещи сред вещите, като феномен те се отличават от вещното, не чрез тяхното локализиране в пространството и времето, а чрез вътрешно присъщия им процес на овещяване. Процес, при който художественото произведение „очевидно се превръща в свое собствено друго” (3) .

Ако  базираме идеята за изложба с название „ФИКТИВНО ОБИТАЛИЩЕ  – ИЛЮЗОРНИ СИТУАЦИИ  И ВЕЩИ”, върху тълкуване на предходните цитати, можем да обосновем цялостна концепция.

Домът на Станислав Доспевски институционално е трансформиран в невъзможно за обитаване място, той е среда за наблюдение. Вещите, запазени в автентичен вид, са експонати, предназначени единствено за съзерцание. Тяхната функционална  същност е преустановена. Столът, на който е седял Доспевски, днес е пособие  –  фикция, не-пособие. Музейният характер на къщата налага нормативно табу за използването на всеки един предмет  в нея. Дори някой да си позволи да почувства с повърхността на тялото си физическата форма на същия стол, то той не може да отмени забраната. Столовете, масите и всички материални неща са документално приближени  до феноменологичното битие  на едно произведение. Изрично е посочено, че те ще бъдат гледани.

Способни сме да заимстваме образите на вещите от „Къща-музей Станислав Доспевски” и създадем нова ситуация, в която самите те или техни елементи са обект на художествена интерпретация. Така постигаме произведения, свързани наглед (тяхната сетивна външност) с не-пособията от дома на Доспевски, и същевременно съществуващи паралелно с тях. Възможността творбите, които могат да бъдат тълкувани като ирационални вещи от нов порядък, да бъдат експонирани в художествена галерия носеща името на Доспевски създава предпоставки за усилване на въздействието им. Отдалечени на по-малко от километър една от друга двете локации са достъпни за публиката почти едновременно. По този начин изложба в Художествена галерия „Станислав Доспевски” Пазарджик постига двойно значение: охудожествява вещите собственост на Доспевски (неговите произведения са всепризнати); тълкува понятието за вещност в контекста на героизиране на притежанието.

Сякаш питането отправено към традицията не получи своя отговор. Днес светското е отдалечено от изкуството и е почти напълно слято с потреблението на вещи. Само автономно изкуство, създадено от автономни личности може да покаже, че светското е изградено от заедността на индивидите, а не от техния формален сбор.

Атанас Тотляков