Сакралната дата на „Македонската Голгота”

На 31 август 2019 г. се навършват 31 години от първото, след над четири десетилетия прекъсване, поклонение на гроба на Тодор Александров

1368
Снимка: “Разрушеният от комунистите гроб (снимка от 1991г.)”

На 31 август 2019 г. се навършват 31 години от първото, след над четири десетилетия прекъсване, поклонение на гроба на Тодор Александров, организирано от членовете на Младежката секция към Културно-просветен клуб „Гоце Делчев”, София.

Гробът на Тодор Александров се намира в Пирин планина над с. Сугарево, Мелнишко. За да сведем глави пред останките на един от най-изтъкнатите водачи на ВМРО, подло убит на 31 август 1924 г., предният ден в Мелник дойдохме председателят на секцията Красимир Каракачанов, секретарят й – Евгений Еков и един от най-активните й деятели – Георги Григоров-Доктора.

Въпреки „гласността” и „преустройството”, които вече бяха нахлули в България от СССР, да извършиш по онова време такъв акт от името на легална формация си бе дръзко предизвикателство към властта.

Само споменаването на името на някой от лидерите на червено-черната организация бе достатъчно да станеш мишена на ДС, а какво остава да отидеш на сакралната дата на „Македонската Голгота”.

Там, където освен Стариот – един от псевдонимите на Т. Александров – са погребани и убитият му телохранител Панзо Зафиров, и още трима заслужили македонски революционери – Симеон Евтимов, Иван Параспуров и Антон Попов.

За да унищожат спомена за техния подвиг, още в началото на своето управление другарите бяха се постарали да заличат всичко, което би напомнило за последния пристан на Тодор, Панзо и другите намерили покой край параклиса „Свети Илия”. Още повече, че храмът бе символ на една друга ненавистна за тях организация – БПЦ!

Затова в действие бе пуснато най-безотказното оръжие на тоталитарното управление – страхът! Че той е жив и действа на тримата ни стана ясно докато питахме как да стигнем до гроба и в Мелник, и в Карланово, и в Сугарево. На въпросите ни различните хора отговаряха по различен начин, в зависимост от възрастта, на която бяха, или има ли наблизо други, можещи да ги чуят.

В крайна сметка, след изтискващо силите катерене по стръмните пътеки на мелнишките пирамиди, малко преди обяд, следвайки все пак получените напътствия ние стигнахме гроба. Или по-точно, до останките от него, които очертаваха само обраслите основи на общия гроб на войводата и телохранителят му, издигнат от съратниците им на ръба на пясъчна пирамида, недалеч от параклиса „Св. Илия”.

Встрани от разрушеният гроб стоеше съградена от вещи майсторски ръце отдавна пресъхнала, както и борбата за свободата на българите в поробените дялове на Македония, чешма…

Че все пак, въпреки забраните, мястото се посещава пролича от останките на палени свещи в параклиса. Вярата в Бога бе надделяла! На голямо изпитание обаче бе подложена нашата вяра, че ще успеем да намерим бутнатите в пропастта след взривяването на гроба им паметници на Тодор и Панзо.

Пясъчната пирамида, на която се намираше той, бе като останалите мелнишки пирамиди, косо „отрязана” – около 75-градусов наклон – и с времето обрасла с преплетени, високи колкото човешки ръст, храсти. Това правеше издирването на двата монолитни гранитни блока с имената на загиналите, ползвани някога за паметници, особено трудно.

Подир час и половина-два упорито търсене съдбата все пак ни се усмихна, макар и да бе наполовина.

Под преплетените клони на два храста, сякаш за да го предпазят, някъде по средата на наклона, се показваше част от паметника на Тодор Александров, върху която се четеше само малкото му име.

Но грешка не можеше да има! Захвърлен през 1953 г. от двама обезумели кметове в дерето, за да не го видят повече човешки очи, 35 години по-късно паметникът бе спечелил битката с времето – не бе позволил да изчезне завинаги. Така, както се случи с Панзовия, който въпреки продължилите и след това издирвания не бе открит.

Не знам как са се чувствали и за какво са мислили в този момент моите двама съратници, но за мен това бе знак, че делото заради което даде живота си Стариот, не е загинало заедно с него. И трябва да бъде продължено, независимо каква ще бъде цената за да се възроди каузата му!

ВИЗИТКА

Евгений Пенков ЕКОВ

Роден е на 15 март 1961 г. в Плевен.

През 1979 г. получава гимназиално образование в Плевен.

През 1986 г. завършва специалност „История“ във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“.

През 1986-1989 г. учител по история в Плевен.

През 1990-февруари 1997 г. е член на Съюзния съвет и на Изпълнителния комитет на ВМРО-Съюз на македонските дружества (ВМРО-СМД).

През 1990-1995 г. е отговорен секретар на ВМРО-СМД.

През 1995-февруари 1997 г. е съпредседател на ВМРО-СМД.

Депутат от Кюстендил в 37 ОНС (Парламентарна група на СДС). Член е на Комисията по национална сигурност и на Групата за приятелство с Македония, 1994-1997.

През 1990-1997 г. е член на редакционната колегия на в. „Македония“.

През 1990-2001 г. е член на Управителния съвет на Македонския научен институт.

През 1997-1998 г. е началник на отдел „Връзки с обществеността“ в Министерство на отбраната.

През 1999 г. е зам.-началник на управление „Координация и анализ“ в Министерство на външните работи (МВнР).

През 2000-2001 г. е началник на отдел „Анализи и прогнози“ в МВнР.

През 2001-2005 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Молдова.

През 2005-2006 г. е началник на сектор в дирекция „Европа-III“ на МВнР.

През 2006-2009 г. е редактор в отдел „Анализи“ на в. „Монитор“ и на в. „Политика“.

През 2010-2014 г. е колумнист в уеб-сайта news.bg.

От 2014 г. и понастоящем е главен експерт в дирекция „Централен държавен архив“ при Държавна агенция „Архиви“.

Автор е на статии, анализи, коментари и интервюта по етническите проблеми, въпроси на външната политика на България, националната и регионалната сигурност.

Женен е, има две дъщери.