Какво става в Хебър?

Една неочаквана реакция на желанието да помагаш!

1938
Снимка: Архив

Рядко пиша подобни текстове в Ра1.  Дългогодишният ми опит е доказал, че дълги и „напоителни“ материали не са по вкуса на читателя. Само че, още преди да съм почнал да го пиша знам, че ще стане „нечетивен“.

Не ми е навик да споделям в сайта, който притежавам за личните ми емоции и чувства, но днес ще го направя с абсолютното чувство, че това ще направи текста още „по – нечетивен“. Поводът за тези редове е чувството на унижение и разочарование, което изпитах през вчерашния ден, защото единствено поисках да ПОМОГНА!

Познавам Найден Шопов отпреди петнайсетина години, когато бях управител на радио Пазарджик. Запозна ме тогавашния технически директор на медията Бисер Йосифов. Шопов бе един от сериозните рекламодатели, който в онези тежки години за дружеството прозря и видя, че има смисъл да инвестира в реклама при нас. Нееднократно след това сме се срещали и след толкова години няма да скрия, че част от успешните ми управленски решения са идвали след разговори с него. След напускането ми от радиото се „засякохме“ по време на две предизборни кампании, когато работех за ГЕРБ. Познавам Найден като изключително сериозен човек и ръководител, който винаги се е справял, с каквото се захване.

По време на предизборната кампания преди четири години, кандидатът за кмет/тогава/ Найден Шопов обяви в пресклуба на БТА идеята си за възраждането на футбола в Пазарджик. Направи го на специална пресконференция, на която освен него присъстваха футболистите Александър Тунчев, братята Миневи и още няколко предприемачи.

Веднага след края и, срещнах пред сградата на общината колегата Димитър Комсийски и зам. председателя на ОС на БФС Христо Тодоров и темата на разговорът съвсем естествено стана казаното преди минути на брифинга. Двамата бяха категорични, че става дума за „предизборни обещания“ и, че това едва ли ще се случи. Опонирах им като им казах, че познавам Найден Шопов като сериозен човек, който никога не оставя нещата несвършени.

И Найден наистина ги свърши. Днес проектът „Хебър – 1918“ изглежда внушително и всява респект във всеки отбор, който гостува тук. Даже привличането на общината като партньор в проекта да е единственото положително нещо в управлението му смятам, че е достатъчно.

Познавам Тодор Попов значително преди Найден. Тодор е един от първите хора, с които се запознах, след като дойдох да живея в Пазарджик. Млад, умен, работлив, предприемчив юрист, със страхотно чувство за хумор. След запознанството ни и няколко дружески разговора изчезна за дълго време от полезрението ми, когато се срещнахме отново в студиото на Кабелсат, аз водещ на телевизионно предаване, той общински съветник от групата на Арлин Антонов.

Сигурно съм журналистът, който най – често е задавал въпрос към кмета на Пазарджик не е ли време да се помисли за развитието на професионалния спорт в града. Отговорът му бе неизменен: Не и е работа на общината да развива професионален спорт, ако се появят сериозни партньори, ще помагаме, с каквото можем!

Когато създателите на „Хебър – 1918“ и Община Пазарджик си стиснаха ръцете почти година след създаването на проекта и започнаха съвместна работа разбрах, че добрите намерения ще се превърнат в реалност.

Да, аз съм от малцината, които смятат, че тандемът „Шопов – Попов“ е най – доброто и силното, което Пазарджик може да предложи. Споделих го и пред началника на кабинета на кмета Ива Забуртова в един разговор. И двамата са изградени управленци, доказали се в битието си, водили много битки, хора с много опит, които могат да взимат правилните решения във всеки момент. Силни характери, които не се страхуват от трудностите.

Първите сигнали, че в проекта нещо „скърца“ започнаха да пристигат през  миналия спортно – състезателен сезон. Няма да скрия, че първите съмнения у мен възникнаха, когато гледах в зала „Маестро Георги Атанасов“ филма на колегата Димитър Комсийски, посветен на 100-годишния юбилей на футбола в Пазарджик. От грижливо подбраните кадри отчетливо се вижда, че през годините едни и същи хора се занимават с футбола в града. Споделих тези си наблюдения пред колеги и част от ръководството на клуба, като изказах мнение, че когато едни и същи хора, правят едно и също, няма начин резултатите да са различни!

Последваха „странни“ интервюта в местни и национални медии. „Грешки“, при които членове на Управителния съвет бяха обявявани на позиции в клуба, на които не са.

Споделих част от тези съмнения, допълнени с твърдението ми, че проектът „Хебър – 1918“ ми „изстива“ пред член на Управителния съвет в началото на лятото.

От него научих, че нещата в клуба наистина не вървят съвсем гладко, че има личностни търкания в ръководството, а някои от членовете му се чувстват неудовлетворени, че са много натоварени, а хората са малко, но нещата са под контрол.

Тогава в главата ми се зароди една идея.

Нееднократно съм заявявал подкрепата си за спортните проекти на Пазарджик. Читателите на Ра1 със сигурност са забелязали това.

В началото на лятото, на една от сесиите на Общински съвет попитах председателя на Управителния съвет Найден Шопов как мога да стана член на сдружението, защото имам желание да помагам, с каквото мога.

Той ме посъветва да пусна заявление, което трябва да се разгледа на заседание на Управителния съвет и ако няма възражения, евентуално ще бъда приет.

В събота вечерта Найден ми се обади и ми каза, че заседание ще има в понеделник. За целта трябва да извадя свидетелство за съдимост, което да представя. Не съм роден в Пазарджик и издаването на такова свидетелство в съкратения срок бе предизвикателство. Ангажирах близки, които трябваше да помогнат и в крайна сметка, документът бе в ръцете ми, за което и тук благодаря.

Още при влизането ми в стадиона, разбрах, че съм сбъркал! При наближаването на вратата на стаята, в която се провеждаше заседанието се чуваха викове, които ясно показваха каква е атмосферата вътре. Атмосфера, нехарактерна за едно Сдружение с нестопанска цел, в което няма финансови интереси. Особено „изнесен“ бе гласът на Иван Папазов. Предстоеше ми унижение, което бях длъжен да си спестя, но не го направих. При първия опит за влизане не много любезно бе казано да затворим вратата и чакаме отвън. Огледах ремонта на стадиона, заедно с останалите кандидати за членове на сдружението тръгнахме към междинното игрище и започналия строеж на новото игрище, финансиран от БФС, когато се обадиха и се върнахме.

И кошмарът започна! Да, това определено бе една от най – тъпите ситуации, в които съм попадал! Без да ме изслушат, без някой да ме попита, защо по дяволите искам да стана член на това сдружение с нестопанска цел,  „кандидатурата“ ми бе отхвърлена, като за мен гласува само един!

По думите на водещата на заседанието, Управителният съвет няма задължение да се мотивира за решението си!

Чух на висок глас Папазов да обяснява, че само той плащал разходите, че когато започнал в „Хебър“, в касата имало 120 000 лева, а сега нямало стотинка, че заради Найден Шопов, Славчо Върбаков отказал да финансира „Хебър“, че нещата се политизират, а той с политици не искал да говори.

Боже, помислих си, къде попаднах?

Опитах се да обясня на присъстващите, че когато човек се занимава с обществена работа, трябва от враговете да прави приятели, а не от приятелите врагове, че съм дошъл с чисти намерения да ПОМАГАМ, с каквото мога! Не срещнах разбиране! Бе ми обяснено, че съм попаднал в грешното време на грешното място!

Казах: Явно, че за времето е така, но вече съм сигурен, че не съм и на правилното място и разбира се, напуснах заседанието.

Огорчен, унизен, разочарован и с едно желание да помагам по – малко!

Какво става в „Хебър“?