Валентина Гешева, Фонд “ИГА”: Нито една жертва на насилие не бива да се заблуждава, че с времето нещата ще се оправят

Снимка: Фейсбук

В Международния ден за елиминиране на насилието срещу жените Pa1.bg разговаря с Валентина Гешева от Фонда за превенция на престъпността „ИГА“ в Пазарджик за факторите за насилие, насилниците и техните жертви, професионалната помощ, стресът от пандемията и невидимия враг и цената на човешкия живот.

Pa1: Нека в началото на разговора изясним какви са факторите, които пораждат насилие – вътрешни противоречия и дефицити, комплекси или просто темперамент?

Валентина Гешева: Преди всичко, ако говорим за факторите, те са много и различни. На първо място това са личностните и характеровите особености на извършителя, от друга – и тези на самата жертва. Има редица уязвими групи, които се поставят в графата „високорискови жертви“. Често се срещаме с жени, които страдат от някакво заболяване, такива с умствена изостаналост, други които упражняват професии, правещи ги уязвими. Субкултурата също е от голямо значение.

Основен проблем обаче остава това, че голяма част от жертвите, подложени на домашно насилие или на такова, осъществено по полов признак, не го осъзнават като реална заплаха. Минава време, докато те осъзнаят в какво положение се намират и че трябва да търсят помощ.

Субкултурата в нашия регион е един от водещите фактори за появата на насилие. След това са злоупотребата с алкохол, занижената самооценка на самия извършител, желанието за превъзходство и доминиране над жертвите, дори и финансовата нестабилност. Това не е случаен факт – извършителят избира жертва, която е по-слаба от него и той може да издевателства над нея.

Pa1: Да вземем един житейски пример. Млада двойка заживява заедно. Допреди това всичко е било наред, но изведнъж мъжът започва да упражнява насилие. Жената дълго живее с идеалистичната представа, че ще го превъзпита и помени ситуация. Това възможно ли е?

Валентина Гешева: Когато говорим за нови семейства, много често имаме конфликтни ситуации, които са породени от едно напасване на характерите. Имаме обаче двама души, имащи различно мнение по отделни въпроси и именно това провокира конфликтни ситуации между тях. Разбира се, понякога те могат да бъдат и пагубни.

Актовете, които отключват домашното насилие, са много. Ние говорим за една оформена личност. Лице, което е пълнолетно, създало е семейство и ако той има партньорка, която иска да го промени и вярва в това, ще ви кажа, че тази мисия е обречена. Невъзможно е ние да променяме гледната точка на някого с оформен характер и множество дефицити в него. И какво се случва в действителност? Когато в младата двойка има конфликтна ситуация, съпругата, опитвайки се да измести неговата гледна точка, и опитвайки се да наложи своята, всъщност провокира проява на агресия и отключване на множеството дефицити у самия извършител. И всъщност на практика имаме вече акт на насилие. Повечето хора не търпят критика и не желаят съзнателно да променят нещо в своята личност.

Посягат тези, които са имали подобен модел на семейство. Дете, израстнало в семейна обстановка на насилие от страна на бащата към майката, към децата дори, това неминуемо води до проектиране на същия този модел в неговото второ семейство. Това не е причина за извинение. Проблемът е, че самите извършители не осъзнават, че имат проблем. Когато се работи с тях, ние откриваме насилие в детството на самия извършител. Чувството за доминиране е ключово – мъжът приема жената като негова собственост и прави опит за ограничаване на нейните права. Негласно правило в тази конфликтна обстановка е, че тя трябва да се подчинява и да изпълнява, особено в случаите когато мъжът издържа семейството.

Това са фактори, които провокират актове на насилие. Затова нито една жертва не бива да се успокоява, че с времето нещата ще се оправят. След насилие обикновено има едно лъжливо затопляне на отношенията, което обърква жертвата. След известно време обаче пак влизаме в първата фаза на насилие. И това е порочен кръг.

Pa1: В такъв случай каква е „перспективата“ пред жени, подложени на хронично насилие. Имат ли полезни ходове те?

Валентина Гешева: Всяка жертва, която е осъзнала, че е обект на някакъв вид насилие от близки, трябва да потърси професионална помощ. Често жертвите се обръщат към свои близки и приятели и споделят, но това не е достатъчно. На тях им трябва професионална помощ. Понякога обаче, дори и приятели да ги посъветват да потърсят помощ, те не желаят. До нас достигат жени, които са мотивирани от своите близки, но те са рядкост. Когато една жена сподели какво се е случило, психологът може да определи какво е нейното състояние. Съществува риск от развиване на различни физически или психиатрични заболявания, затова професионалната помощ е много важна. Специалистът ще прецени от какъв тип подкрепа се нуждае жертвата. Не бива да се притесняват да споделят проблема си. Обективната оценка на ситуацията позволява на жертвата да намери както психологическа, така и юридическа помощ. Защото, ако този път инцидентът е завършил с леки физически наранявания, следващият път той може да бъде фатален.

Pa1: Децата също са обект на насилие. И при тях се стига до т.н „Стокхолмски синдром“, при който жертвата се привързва към своя насилник. В действителност това е обосновано и от чисто физическата зависимост на децата от близките им. Как се процедира в такава ситуация?

Валентина Гешева: Важно е, когато се разбере, че дете е жертва на насилие, независимо пряко или косвено, то не бива остава в такава обстановка. То трябва да се попадне в подкрепяща страна и да бъде поето от Закрила на детето, за да може институциите да повишат родителския капацитет на близките му. Едно дете трябва да расте сред своите родители, но ако те са непълноценни като такива, то трябва да бъде настанено в подкрепяща среда, където липсва насилие. Там неправилния модел на възпитание ще бъде елиминиран. Това е една превенция, за да не стане детето бъдеща жертва или бъдещ насилник. Повече от 70% от жертвите и насилници, респективно, са израснали в семейство на насилие.

Идеята е детето да превъзмогне негативните последици от преживяното. Ако не се работи в тази посока, има голяма опасност на по-нататъшен етап това да ескалира – било то в поведенчески изменения, било то в здравословни проблеми. Децата, преживели насилие, развиват и депресия.

В повечето случаи, когато дете се откъсне от токсичната семейна среда, му се позволяват контакти с неговите родители и близки, но те са в присъствието на социален работник, където възрастните могат да контролират поведението си и да не нанасят допълнителни травми.

Pa1: По принцип ние българите смебалкански типхора и умеем да се забавляваме, да разпускаме. Сега обаче сме се превърнали в мрачни и стресирани хора. Възможно ли е това, че нямаме източници на емоционален адреналин да отключва тези ниски страсти у част от нас?

Валентина Гешева: Всяка една стресова ситуация би могла да засили актовете на домашно насилие. Но това не е нашият истински проблем. При някои хора адаптацията се случва на много по-късен етап. Когато имаме стресове ситуация ние трябва да използваме своя вътрешен ресурс да се мотивираме и да се справим. Примерно изолацията по време на пандемията ограничи социалните ни контакти. Но можем да ги компенсираме с присъствие онлайн или с телефонни разговори.

Когато човек осъзнава, че има проблем, и има нужда от подкрепа, той вече наполовина се е спасил. Важно е да разберем, че границата между жертвата и насилника е много тънка. Една жетва има потенциала да се превърне в извършител. Но и самите насилници първоначално са били жертви.

Pa1: Излезе статистика, че над 70 българи са посегнали на живота си по време на пандемията, част от тях са били наистина заразени с коронавирус. Как да разчетем това, че борбата с този невидим враг ни прави много по-уязвими и по-крайни?

Валентина Гешева: Идеята е, че пандемията е една нова стресова ситуация. Паниката може да отключи състояния, които могат да бъдат пагубни, сред тях и суицидни опити. Трябва обаче да е ясно, че за да посегне на живота си един човек, той трябва преди това да е имал нарушения в своето психологично състояние. Нищо не се случва случайно. Това са били хора, които са имали психологични проблеми, които са останали несподелени и непревъзмогнати. Когато човек е в безизходица, той има нужда от подкрепа и трябва да потърси помощ. Осъзнае ли, че има някакво вътрешно напрежение, той трябва да знае, че има вътрешен ресурс да се справи, но му трябва професионална помощ. Българите продължаваме да търсим приятели, но се срамуваме да потърсим професионална помощ. Тежката депресия не се лекува от приятели, а от тесни специалисти.